Словото и думите – заклинания


Словото е имало мистично и магическо значение и в съпоставимите с понятието “клетва” понятия “заклинание” и “проклятие”. Във всяко от тях са били задействани различни страни на многоаспектната дума: при клетвата силата й е била насочвана към себе си от този, който си дава сам дума, а при заклинанието и проклятието – навън, към някого другиго. При това действие енергиите на думата при заклинанието, от една страна, и при проклятието , от друга, са практически противоположни: при заклинанието човекът, който го изрича, прави опит да установи енергийна връзка на симпатия с обекта на заклинанието, докато при проклятието е точно обратното: той се опитва да прекъсне вече съществуващата връзка, да се отдели от обекта на проклятието, да бъде в егрегор, различен от неговия.

Обаче такова разделение е относително условно и в израза “заклет враг” думата “заклет” има значението на “клетва”, но до определена степен и на “проклятие”. Заклет е онзи враг, когото даващият клетвата се задължава (на руски “обязуется” < “обвязывается”, глагол, който е съкоренен на “связывает себя” /връзвам себе си/, тоест буквално с клетвата обвързва себе си) да го победи, да го повали, да му отмъсти за някаква много сериозна вреда, която този враг му е нанесъл. Често понятието “заклет враг” е гранично с понятието “смъртен враг”: ср. нем. “Todfeind”, където “Tod” значи смърт, а “Feind” – враг, неприятел, противник. С други думи казано, това е онзи враг, когото полагащият клетва се задължава да неутрализира дори ако това грози самия него със смърт и гибел от ръката на врага или неговите приятели.

Такъв вид заклеване е много силно и човекът, който прибягва към него, отдава себе си на волята на духа, към чиято сила се е обърнал – и чак до мига на изпълнението на клетвата си на практика е негов “неволник”. Съвсем е възможно подобна клетва да разшири своето действие и при следващата инкарнация (или следващите инкарнации) на заклеващия се. Има случаи, когато някой човек при първа среща с непознат изпитва ужасяваща неприязън към него. Агни Йога твърди, че примерно 50 % от хората, с които се срещаме в настоящото си въплъщение, тъй или иначе (в различна степен) са пресичали своите кармични линии с нашата в минали инкарнации: и това значително ни облекчава в установяването на контакти в сегашния ни живот. Това обяснение може да хвърли светлина върху сякаш с нищо немотивираните много силни симпатии или антипатии, възникващи понякога при първо запознанство с някои хора: ние вероятно сме или големи приятели, или непримирими врагове в някоя предишна инкарнация. Понякога за ускоряването на развързването на подобни кармични възли душите на бившите врагове може да се окажат в едно семейство – да бъдат или братя и сестри, или родители и деца, изпитващи огромни страдания един от друг.

Както вече казахме, по време на заклинанието хората прибягват към помощта на духовете, чиято сила използват, за да се постигне неговата цел. Към човека, срещу когото е отправено заклинанието, се излъчва енергия, която го обгръща като мъгла и го изтръгва от установените до този миг душевни взаимовръзки с другите. Заклинателят омагьосва, насочвайки силата на волята си, към която се добавя и силата на духа, с чието име си служи при заклинанието, и принуждава заклинавания човек да изпълни действието, което сам той, заклинателят, желае: сравнете нем. думи “verwьnschen” /омагьосвам/ и “Wьnsche” /пожелание/; фр. “charme” /заклинание, магия, чародейство; очарование, обаяние, прелест/ и “charmer” /омагьосвам, очаровам, пленявам/.

Към силата на заклинанието са прибягвали и лечителите и врачовете, които в древността са били жреци или шамани. Оттук идва и връзката на тяхното име със словото: “лекар” е съкоренна дума с гр. “logos” /слово > лексика/, лек (ср. “льгота” /облекчение/ < logos > англ. light /светлина; лек/, “лекарство” /буквално това, което облекчава болката/), а “врач” е съкоренна на рус. “врать” (първоначално “говоря” < лат. “vox” /глас, звук; слово/ > нем. “Wort”, англ. “word). За подобно използване силите на словото и думите е говорил още известният средновековен лекар, учен, поет и философ Ибн Сина (на латински Авицена, 980-1037), утвърждаващ, че ако на болния при първото посещение на доктора не му стане два пъти по-леко от разговора с него (само от едничкия разговор!), то значи при болния не е дошъл истински лечител. Лекарят е длъжен да разбере душата на пациента (ето защо отначало с това са се занимавали жреците, духовниците), да усети поради какви грехове в него (най-напред в съзнанието, а след това и в тялото) са влезли духовете на болестта и вече с това прозрение за причините (вратите за болестта), уведомявайки пациента за тях, той наполовина парира действията на същностите, предизвикали заболяването. А за тази цел болният задължително трябва да се довери на лекаря, да разкрие пред него душата си и с всички възможни средства да му съдейства в тази съвсем нелека работа.

И най-гениалният лекар не е способен да помогне на онзи пациент, който няма доверие в него и не започне сам да помага за собственото си пречистване. Даже ако такъв лечител със силата на духа си прогони от болния духа на болестта, а пациентът не осъзнае греха си, чрез който в него е влязъл този дух, не се разкае и не промени съзнанието си и начина си на живот, тогава от това не ще се получи нищо добро като краен резултат. Да припомним думите на Иисус Христос по този повод, записани в Евангелието от Матея: “Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна (там не се е заселил светъл ангел, който би влязъл вътре само при искреното покаяние на болния – авт.), пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от него, и като влязат, живеят там; и последното състояние на тоя човек става по-лошо от първото” (Мат. 12:43-45).

Истински лечител може да бъде само човек, който е извършил необходимата духовна работа вътре в себе си и е съумял достатъчно добре да се закрепи в праведността и истината. Да си спомним, че самият Иисус Христос, “като повика дванадесетте си ученици, даде им власт над нечистите духове, да ги изгонват, и да изцеряват всяка болест и всяка немощ” (Мат. 10:1). Но той е направил това само след като учениците са били достатъчно укрепнали духовно. След определено време достатъчно са укрепнали във вярата и седемдесетте “малки апостоли” – и те също са получили от Господа подобна власт да заклинават духовете на болестите с Неговото име. Но нека отбележим при това, че тази власт е била не безгранична, а в пределите на техните духовни постижения или, ако се изразим с езика на Библията,  в пределите на тяхната вяра: апостолите не са били в състояние да заклинават бесовете, които са ги превъзхождали по сила. Да си припомним случая, когато към Иисус Христос се приближава “един  човек, който падна на колене пред него и рече: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят. А Иисус отговори и рече: О, роде неверен и извратен. Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? (Думите са адресирани очевидно към Неговите ученици – авт.) Доведете ми го тука. И запрети Иисус на беса и той излезе из момчето; и то от оня час оздравя. Тогава учениците пристъпиха към Иисуса насаме и му рекоха: защо не можахме ние да го изгоним? А Иисус им рече: поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тук там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост” (Мат. 17:14-21).

Ще отбележим, че в същото православие има едно явление – екзорсизъм (exorcismi conjurations), при което злият дух се заклинава със свещено име и със специални магии. Право на такова заклинателно действие може да получи съвсем не всеки, а най-често по принцип само свещенослужител, който достатъчно е напреднал в пътя на духовното си развитие. Ако с екзорсизъм се заеме свещеник или монах, не притежаващ необходимата духовна сила и без специалното Божие и църковно благословение за това, при образуването на канал-връзка с нечистия дух е възможно да се случи и обсебване – злият дух влиза в самия заклинател.

И така, лечител е могъл да бъде само човек, който е способен да заклинава, да “върже” със своите думи тъмната същност на болестта или да противопостави своето заклинание на силата на първоначалното заклинание-магия, тоест на урочасването от врага (ср. укр. “ворожити” /правя магии; гадая, врачувам/ и укр. и др.рус. “ворог” /враг/). Лечителят е намирал решение (< “ректи” /да река, да кажа/; буквално е “развързвал” – противоположното на “връзвам-заклинавам”), освобождавал е болния от бремето-тежест на болестта. За това свидетелства думата “избавление” (от духа-същност на болестта), която е съкоренна с лат. корен “fa-” /говоря > фея; фатум/, със ст.сл. “баяти” /говоря, заклинавам/, с бълг. “обайвам”, “бая”, “забава” и “обаяние”. Последната дума, родствена по смисъл на фр. “charme” и на съкоренната й дума с гръцка етимология “харизма”, насочва мисълта към факта, че лечителят трябва да предизвиква симпатия: без нея болният, меко казано, трудно би разкрил душата си пред него и би било невъзможно между тях да възникне отношение на доверие, симпатия, а без такава връзка магията е безсилна.

И до днес в руския език се е запазил фразеологичният израз “заговаривать зубы” /лекувам зъби с баене, будалкам, баламосвам/, имащ някога само пряко буквално значение: заклиням същността, която предизвиква болка в зъбите. За подобно въздействие говори и словосъчетанието “заговаривать кровь”, употребявано със значението “спирам кръвоизлив” – това, което е правил и скандално известният Григорий Распутин, успял да спре кръвоизлив на болния от хемофилия царски син, когато никакви други методи не са помогнали и той е бил обречен на смърт поради загуба на кръв. При това ще отбележим, че “кровь заговаривается” не само при кръвоизливи: знахарят може да направи това при всяко друго заболяване, за да прогони болестта от кръвта, а това значи и от самия организъм на болния.

Интересно е, че думите “врач” и “враг”, имащи един и същи корен (< лат. “vox”), изразяват двата противоположни полюса в употребата на словото като заклинание: за добро и за зло. Ситуацията с лекаря-врач и врага по нещо наподобява настъпващата към нас от Дивия Запад ситуация, при която някои психолози (с позволение ще кажем “разновидност на съвременни магове в науката”) търсят ключове за отваряне на съзнанието на хората, за да ги използват в рекламата с цел “взломяване”, завладяване на съзнанието на потенциалните купувачи. А други психолози търсят методи за защита на пострадалите от тези рекламни уловки и от стоящите зад тях “взломаджии на съзнания”, от някакви си “хакери на човешката психика”. По този начин в работата се включват и едните (“хакерите”), и другите (“антивирусниците”), едновременно и съвместно водещи ни в глъбините на човешката психика.

Ще отбележим, че двуполюсна семантика имат и производните от “рок – ректи – реч”. От една страна, гореспоменатото “намирам решение” /освобождавам, развързвам/ – ср. укр. “розв’язати задачу” /да реша задачата/, а от друга страна, негативното въздействие: “урок” /дума, която в древността е имала значение и на “вреда” – уроки/, укр. “зурочити” /урочасвам/, рус. “порча” /урочасване/, “порок” /резултат от нанасянето на магиен удар, урочасване/. От същия корен са и руските думи “зарок” /обет/, “отрок” /юноша, нямащ право на глас поради непълнолетие, а следователно непреминал през инициацията, посвещението; естествено е, че отрокът още не е способен, няма сили и поддръжка от страна на племенните духове за някакъв род заклинания). С рус. “рок” /съдба, участ/ са съкоренни бълг. думи “заричам се, да се зарека”, “вричам се”, “обричам, да обрека”, “обречен”, “обричане”, “оброк” и “оброчище”.

Вероятно с думата “рок” е свързана и руската простонародна дума “урка”, която първоначално може би е имала значение “магьосник-разбойник”, аналогично на това, че др.рус. дума “вор” е означавала “магьосник”. “Вор” е подобна в голяма степен на др.рус. “воръ” /ограда/ и рус. “воротник” /яка, “вход под дрехата отгоре”/ (който, както и другите “входове” – долния край на дрехата и ръкавите – бил  снабден със защитни функции срещу възможен магиен удар – проникване под дрехата – с шевици и с изричането по време на изработката им на съответни заклинания: в древността на практика всяко действие е било осъзнато и магическо).

Същевременно думата “вор” е подобна и на рус. “ворота” /врата/. Последната дума може да съпоставим по смисъл с рус. дума “забор” /стобор/ – това, което изпълнява подобна защитна функция. Думата “забор” е свързана с др.рус. “боронити” /забранявам/; (сравнете укр. “заборона” /забрана/) > рус. “брань” /със значения както на “битка”, така и на “ругатня” – удар на езиково-енергийно ниво/, както и с бълг. думи “бран”, “браня”, “отбрана”, “забранявам”. Подобна семантика можем да видим и в българския език: думата “клет” /нещастен/ е свързана с “клетва” и е подобна на “клетка”. В определен смисъл руската дума “заклясть” /да закълна/ е равностойна на това, да се постави в енергийна клетка човекът, към когото е отправено заклинанието – сравнете с известните в много езици изрази “омагьосан кръг” и “порочный круг” (< порок) /безизходно положение/.

Заслужава да припомним също, че има народни приказки, в които се изричат заклинания за врата, ключалка или катинар (мимоходом ще отбележим, че ковачите, които са изработвали ключалките, са били известни сред народа като обладаващи магична сила; сравнете думите “окови”, “коварен”, рус. “козни” /интриги, коварни замисли/, които са съкоренни с укр. думи “коваль” /ковач/ и “кузня” /ковачница /), за да не могат да бъдат отворени от чужд човек или недоброжелател. Тогава става напълно понятно, че “вор” /крадец/ е онзи, който е способен да развали такова заклинание и да вземе или открадне това, което е било обект на заклинанието.

Трябва да се добави, че някога със заклинания са били “обработвани” оръжията на воините: при това, за закаляване на мечовете, понякога са били използвани пленници – видимо за да може енергетиката на меча, като се започне още от направата му, да бъде зареден така, че да поема и поглъща душите на жертвите … За оръжието със собствено, лично, име се споменава и в някои митове: например чукът, служещ като оръжие на германско-скандинавския бог Тор, се е казвал Мьолнир.

Заклинанията са били прилагани и за много иманета, за да не може някой чужд човек да ги намери и разграби. И ако случайно такова съкровище бъде намерено от някого, тогава други направени специално за него заклинания могат да нанесат енергиен удар на човека, пожелал да стане новият притежател на богатството. Ето какво пише за съкровищата Иля Осипов в труда си “История на иманярството в Русия”: “Сред пазителите-стражи на подземните съкровища особено усърдна е била нечистата сила. Много лесно например духовете-стражи правели така, че съответният иманяр не само да не открие имането, но и да не се завърне у дома си. При това на тях им помагали “Блуд”, който принуждавал иманярите да ходят като заблудени по сякаш познати местности, и “Мара”, предизвикваща около тях различни видения, както и всякакви други нечисти същности. Разправяло се, че скъперниците, които закопавали богатството си, често продавали душите си на дяволите-вехтошари и на бесовете-иманяри. Последните надеждно стояли на стража, за да опазят добре скритото богатство. Когато вече приближавал краят на срока на заклинанието, а съкровището все още не е намерено от собственика си, тогава то става бродещо и само разкрива местонаходището си. Според някои поверия бродещото имане винаги е носител на нечия неспокойна душа – възможно е това да е душата на собственика му, но може би е и някоя друга, прилепила се случайно към него. На мястото, където е скрито такова имане, от време на време може да се появява призрак, човешка фигура с някакъв светещ предмет в ръка. Там, където се появи видението, именно там трябва и да се търси имането, но е известно, че повечето от хората, на които точно по този начин били откривани бродещите богатства, въобще не ставали притежатели на скъпоценностите, а и след това съдбата им била доста злочеста. Вероятно те не са знаели особените “отварящи” молитви и правила, които са необходими за притежаването на всяко съкровище.”

В археологическата практика има достатъчно много случаи на преждевременна и загадъчна смърт на хора, които при разкопки са вземали скъпоценностите от древни погребения. Немалко неприятности например са причинили и причиняват все още предметите, намиращи се в древноегипетските пирамиди – от тях са намерили смъртта си не един и двама специалисти, включително и наши съвременници, сблъскали се с егрегорите на една от най-древните човешки цивилизации, възникнала след катастрофата на Атлантида и представляваща един от клоновете на оцелелите мистерии на атлантите.

С рус. думи “рок” и “заклятие” е уместно да свържем и понятието “срок” (предречен или определен период от време): сравнете израза “урочный час” /уговорен час/, а също укр. дума “термiн” /срок/, свързана с понятията “терм” /межда, граница/ (от римския бог Терм – закрилник на границите), “термин” (в науката, където всеки термин има точно определено значение – като пограничен стълб в различните значения, ако същата дума се ползва в ежедневния разговорен или в литературния език) и “територия” (да припомним връзката на заклинанието с духа и връзката на духа с определена територия).

По всяка вероятност с понятието “срок” много тясно е свързана и руската дума “сорок” /четиридесет/, която по своята етимология е едно от малкото изключения в числовата редица. Причината за това е не само във фонетичното подобие на тези две думи, а и в това, че срокът от 40 денонощия и онзи срок, в който е длъжен да се прояви всеки нечист дух, предизвикващ болест: явно нито едно от тези същества не може да остане без енергийно подхранване повече от 40 денонощия и задължително ще се прояви в този срок, даже ако е пожелало да остане неоткрито. Интересно е, че думата “карантина” в превод от итал. “quarantana” (< вулг. ит. “quaranta” /четиридесет/ означава собствено “четиридесет денонощия”.

Тук ни се иска да споменем за един доста поучителен факт, свидетелстващ за тежестта на думата и за силата на карантината. Този факт бе съобщен от украинския професор-анатом от Киев, акад. Станислав Константинович Рудик. Ученият обърна веднъж внимание на това, че когато в средновековна Европа доста често са възниквали, а понякога избухвали епидемии, причиняващи за съвсем кратко време смъртта на десетки хиляди души, за подобни епидемии в Украйна въобще нищо не се споменава в съответните източници. Силно впечатлен от този факт, ученият се заинтересовал за причините и установил, че украинските свещеници са имали знания, позволяващи им да поставят правилна диагноза на болестите. Ако човек само се почувствал болен от нещо сериозно, веднага се обръщал към свещеника, който при инфекциозна болест, в зависимост от вида й, налагал достатъчно продължителна карантина. По този начин, при необходимост, болният навреме бивал принуден да се изолира за съответния срок от време и така заразата не се разпространявала повече и не стигала до размерите на епидемия и още повече до пандемия.

Ще отбележим, че според Агни Йога 40 денонощия е минималният срок, необходим за раздялата на душата на най-висшия праведник със земния свят. И именно затова един от сроковете за помен на починалия е 40 дни.

Четиридесет дни и нощи Иисус Христос е останал в пустинята, след като е бил кръстен от Йоан Кръстител, в пълен пост и молитва, като укрепил духа си и издържал на изкушенията на Дявола (Мат. 4:1-2). Четиридесет дни и нощи се е леел дъжд при Ноевия потоп, за да се “лиши от живот всяка плът, която се движи по земята: и птици, и добитък, и зверове, и всички гадове, които пълзят по земята, и всички човеци. Всичко на сушата, що има дихание за живот в ноздрите си, умря (Бит. 7:21-22). С други думи казано, била наложена “общопланетната карантина”.

Кратно на 40 е и числото, означаващо броя дни, през които, съгласно Стария Завет, родилката е длъжна да се изчисти след раждането: “Жена, кога зачене и роди мъжко, …ще бъде нечиста седем дена… И трийсет и три дена тя трябва да седи, за да се очисти от кървите си; тя не бива да се докосва до нищо свещено и не трябва да се доближава до светилището, докато не изтекат дните на очистянето й” (Левит, 12:2-4). Тоест, след като роди момче, жената трябва да се очиства общо 40 денонощия, а както е посочено по-нататък, след като роди момиче, срокът за очистването е 80 денонощия. Вероятно разликата в този срок (два пъти по-дълъг) е обусловена още и от това, че женският род е по-силно свързан със света на материята (сравнете руската дума “мать” /майка/ и думата “материалност”), с физическия свят, а това означава и по-податлив на влиянието на “Княза на този свят”: да си припомним, че библейската змия най-напред е съблазнила Ева. Но, от друга страна, падналата в греха жена може по-бързо да намери и изход от него: жената има двойна енергия в сравнение с мъжа, защото именно тя трябва да отдава много сили по време на бременността, раждането и възпитаването на децата.

С това далеч не свършва магията на числото 40. Например, според някои народни поверия, човек не трябва да отбелязва своя 40-годишен юбилей: това е особена дата, която трябва да премине колкото е възможно “по-тихо”, за да не се прекъсне непреднамерено, както може да се предположи, някаква съществена енергийна нишка. До каква степен това е точно така, ние не възнамеряваме на преценим. Само неслучайно и Моисей е водил, както е казано в рускоезичния вариант на Библията, “жестоковыйный” /вироглавия/ израилски народ по пустинята 40 години, за да успее, както свидетелства Библията, да очисти юдеите от менталната зараза – през две поколения чак до трето.

Неотдавна ни попадна случайно информация, че ако човек се реши да издържи 40 денонощия в пълно мълчание, без да издаде нито един звук даже в себе си, това изглеждащо на пръв поглед просто ограничение ще му помогне да събере такава духовна сила, която ще му помогне да се излекува от една или друга болест и вероятно ще го доведе до някакво прозрение. Също е напълно възможно е, ако човек се въздържи от някакъв грях в продължение на 40 денонощия, след това да му бъде по-леко окончателно да победи вдъхновителя на този грях. А за тази цел той трябва да бди (тази дума е съкоренна с думите “бодър”, “бодърствам”, “будя”, “блюстител”), да бъде на страж. Вероятно не е случайно, че в немски език съществителното “Wort” /дума/ е подобно на глагола “warten auf” /очаквам/, на укр. дума “варта-вартувати” /страж-пазя/ и бълг. дума “варда”. Гениалният украински поет и художник Тарас Шевченко е написал, че на страж до “немите роби” поставя словото. Думата-заклинание била своего рода клин, чивия, поставяла се като таен пазач, подобно на заклинанието на съкровище. Някои заклинания били защитни, а други се използвали – при изчакването на сгоден миг – за нанасянето на магиен удар по противника.

Много важно е да се отбележи следното: във фолклора се посочва, че при налагането от страна на магьосници дори на най-мощни заклинания (за превръщане на човек в животно, птица, растение или някакво чудовище) винаги е оставало едно, разбира се, много тежко условие, при изпълнението на което от страна на човек, желаещ да помогне на изпадналия в беда, заклинанието загубвало силата си. По принцип това условие било свързано с любовта към жертвата на заклинанието и с други обстоятелства, които изисквали наистина извършването на подвиг от човека, който се е решил да се противопостави на магийната сила и да снеме заклинанието.

Със заклинанията, носещи неприятна или негативна енергия, може да се опитаме да обясним смисъла на някои руски думи, като “ворчать” /надумвам, злословя, ръмжа/, “мымра” /вял и недоброжелателен човек/, “порицать” /порицавам/, “вред” /вреда, пакост, загуба/, ”навет” /клевета/, “наговор” /клевета, заклинание, магия/ и гр. дума “евфемизъм”. Този, който ръмжи, злослови срещу някого, му изпраща (дори когато последният се намира на огромно разстояние и изобщо не го чува) негативна енергия на раздразнение. Затова именно ние подсъзнателно усещаме неприятни еманации от злословещия, въпреки че неговото злословене като че ли не се отнася за нас. Не изглежда обаятелен в нашите очи и човек, когото наричат “мымра”. Тази дума е съкоренна с бълг. “мъмря”.

Думата “порицание”, съкоренна с “рок-ректи”, има скрита истинска причина за справедливо заклинание поради някакви лоши постъпки, за укоряване, което за провинилия се, разбира се, изглежда доста неприятно. Същия произход има и рус. глагол “отрицать”, който в др.рус. е означавал и “забранявам”.

Думата “вреда” /на руски “вред”/ етимологично е свързана в руския език с “бередить” /чопля рана/, с “привередливый” /придирчив, капризен/ < “вередливый” /нездрав човек/ < др.рус. “веред” /болка, рана, цирей/. Възможно е да се допусне, че понятието “вреда” изцяло може да бъде следствие от враждебно заклинание-урочасване, и думата “вред” да е съкоренна с нем. “Wort” /дума/, и с др.рус. “врать” /говоря/ и “ворожить” /врачувам, бая, гадая/.

Руската дума “навет” /клевета/ води началото си от “вет-” (ведать-весть < vox > Wort), а родствената й др.рус. дума “извет” е означавала и “урочасване”, а в една производна форма – и “заклинание, клевета, магия” (рус. “наговор, донос”). Думата “наговор” по значение е точно като “навет” /клевета/ и е родствена със “заговор” /заклинание, клетва/, но с нюанс не “прогонване на болестта от болния”, а обратно – “изпращане на болест”. Така например, в укр. език има израз “щоб ти сказився” (сега се употребява в преносен смисъл), който означава не нещо друго, а пожелание човекът, на когото това се казва, да попадне “в лапите” на нечистата сила: подобно на руския израз “чтобы тебя черт забрал” /дявол да те вземе/. При това ще отбележим, че укр. дума “сказ” има значение “бяс”, съкоренна е на рус. дума “сказание” и на лат. думи “causa” /причина/ и “casus” /падане, край, произшествие, случайност, участ, загиване, смърт/ (ср. укр. “причинна” /получила увреждане/) и съдържа определено смисъла на заклинание, магия, урочасване. В действителност “наговор” и “навет” са едно и също нещо – и клевета, и заклинание, и черна магия.

Евфемизмите (от гр. “euphemismos” /смекчен израз/ < euphemia /въздържание от неприлични думи/ : eu /добре/ + phemi /говоря/) са думи или изрази, заменящи онези думи или изрази, които по някакви причини не е желателно или уместо да се употребяват, както и всички онези, на които е било наложено табу – което става явно, ако разгледаме магическата страна на някои евфемизми от древността.

Като един от частните случаи на такава употреба може да се смята замяната на названието на животното-тотем. Както е известно, думата “тотем” – в превод от езика на индианското племе оджибве – означава буквално “неговият род”. Говорейки за тотемизма, можем да отбележим, че тази разновидност на религията по нещо наподобява чисто комерсиалните взаимоизгодни отношения. Егрегорът на племето на шамана установява енергийна връзка на симпатия с егрегора на животното-тотем. В трудни мигове груповият дух на животното-тотем идва на помощ на племето, а то пък, от своя страна, му се отплаща с това, че поддържа култа към него: изпраща му се психична енергия по време на ритуалните действия, жертвоприношенията и молитвите. Колкото по-тясна е тази връзка, толкова по-добре живеят както цялото племе, така и съответните представители на животното тотем. Тази взаимовръзка съвсем не е нещо условно, а е живо, конкретно приложение на подобен род магия. При добре сформирана връзка на симпатия между племето и тотема, ако случайно енергийната връзка не помогне и някой човек от племето падне убит, тогава загива и конкретен представител на животното-тотем.

Истинското име на тотема очевидно могло да бъде скрито не заради това, че врагът може да научи кой именно е тотемът на племето (а това не било никак трудно да се подразбере по подражателните на съответното животно атрибути в живота на племето), колкото да се скрие самото истинско име на този тотем, за да не може врагът да го използва в своите заклинания-магии. Езикът на всяко племе (както и цялостният му живот) е бил изграден с определени вибрации, а името на тотема е заемало високо йерархическо положение в него, като е било един от главните енергийни центрове на племето. Именно думата, означаваща истинското име на животното-тотем, е била използвана от шамана за изграждането на енергийни канали за връзка на симпатия с тотема. И затова, чрез вплитането в своето заклинание на името на тотема на родния език на племето, срещу което е нанасял магическия удар, врагът по-лесно би могъл да вбие енергиен клин между това племе и неговия тотем, да създаде необходимата за магията връзка на симпатия с племето-жертва и много по-резултатно да използва силата на заклинанието.

Гореизложеното за името на тотема е наша авторска догадка, основана на древното мистично-магийно естество на езиците в онези времена, но тя може да обясни защо се използва евфемизъм в такива случаи на иносказание. Разбира се, всяко от имената-евфемизми е изразявало някое от качествата на тотема, но първото (главното, истинското, мистичното) име е трябвало да предава самата същност на съществото, стоящо зад това име, неговия дух. А евфемизмът е позволявал тази същност да се скрие от чужди люде (а по-късно и от своите хора – още непосветени, не преминали през обряда на посвещението), въпреки че понятието за тотема (образът му) се е съхранявало – имаме предвид понятието за конкретното животно-тотем, а не общото понятие за тотемите. В такъв случай – в епохите на поголовно магьосничество – евфемизмът е могъл да бъде своеобразна защита от вражеските заклинания. С други думи казано, табуто (забраната да се произнася истинското име на тотема) е могло да носи едновременно и сакрален, и чисто практически смисъл.

Интересно е, че с думата “табу” полинезийците са наричали както всичко свещено, така и всичко нечисто и прокълнато. Отзвук от нещо подобно може да се види и във френския език, където думата “sacrй” означава “свят, свещен”, но в народния говор носи значението на антипода – “нечистата сила”, например: “Je ne peux pas ouvrir cette sacrйe porte !” /Не мога да отворя тази проклета врата!/. Въз основа на такива факти може да се твърди, че табуто обхваща онези неща, в които би могъл да има работа само някой посветен на съответното ниво индивид – магьосник, шаман или маг.

Заслужава да отбележим, че заклинанията, според двутомната енциклопедия “Мифы народов мира” (глав. ред. С.А.Токарев), са особени текстове с формулен характер, които са били най-тясно свързани с мита и с цялата сфера на митологическата поетика. Ще припомним езотеричното разбиране на мита от Даниил Андреев в “Розата на Света”, където митът се възприема като идея, като програма за развитие, Слово, предавано от небесните светове на човеците посредством посветените. Именно подкрепата на небесните същества и на егрегора на мита са се опитвали да си обезпечат заклинателите, установявайки чрез магията връзка на симпатия между мита, себе си и обекта, към който е насочено заклинанието: без връзката с Небето или с неговия антипод (антагонистичния свят, но тясно преплитащ се с небето чрез хората, т.е. подземния свят) заклинанието просто нямало сила и не действало.

В края ще кажем, че е напълно възможно изразите “овладявам положението” и “вземам нещата в свои ръце” да са породени от мистично-магическото разбиране на думите, когато човек е подбирал нужната му дума-ключ към ставащото, влизал е в такова измерение, откъдето е могъл до определена степен да насочва хода на събитията. И разбира се, такова нещо не би било възможно без необходимото ниво на връзка с мита, Словото, част от което този човек е ставал и с чиято сила след това е бил способен да управлява процесите наоколо и вътре в себе си.

Божидар Ставров, автор и Невяна Керемедчиева, превод.

Advertisements

About madisoned

Madisoned
Публикувано на любопитно и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s